Задавена във собственото си страдание

безмълвна,тиха...

докосваща с последна тръпка тялото

не ще се върна

даже да ме искаш...,

даже да ме викаш ти отново!

Не виждам смисъл...,

останали са само обгорелите дървета...,

дори така ще си стоят,

ще минат векове.

Пресъхнаха морета...,

а толкова морета прекосихме,

 да изберем едно...

последно...,

наше.

Удавихме в него любовта...

и пресушихме го,

изтрихме спомена...

Забравели за чувствата...,

забравили за тръпката...,

без памет...,

без минало...

и без съдба.

Вървим безспирно...

Не искам вече...!

(препъвах се и молех се това да ме възпре)

Не мога да избягам

и не трябва...!

Това е слабост,

а аз съм силна ,

ще издържа!

Преборих толкоз бури

за теб...

за мен...

за нас...

Сега ще го на правя

само зарад себе си,

за да засея  пролетни цветя

и да пожъна продове

на щастие.

Да тръгна и отнова да намеря

любовта,

...желание,копнеж...,

страст дива-задушаваща...

горящи извори...,

изригващи вулкани...

Да се превърна във земя

и да поема лавата горяща.

Да се превърна после във вода

и с нея да угасна...

Да се превърна във трева

и върху нея да поникна...

За новото ми “Аз” да дишам...

да се смея...

да живея...!