Един към друг се втурвахме по навик,
и бясно се обичахме, не помниш ли...
В тъгата си стоя сега на завет,
наказана да имам само спомени.
Един от друг се пазехме, когато
превръщахме във гордо несподеляне
остатъка сърдит на лятото,
със привкус на едно разделяне.
Усещам студ, но трябва да привиквам
в тъгата си на завет да живея.
Безумие ще бъде да опитвам
причините да проумея, късно е.