На Добромира

Живот без дъх, отчаян,
и таен мъничък копнеж.
Очи изплакали безкрая
и очертали твоето лице.

И бързо литва смях в звездите,
и тучните поля звънят.
От болка, омагьосан дракон
лети, изпивайки дъжда.

Тече поточе буйно
и блъска уморено  то пръстта,
търси своята утеха морно,
в морската открита синева.

Всяко малко цвете
расте под слънчеви лъчи, 
обагря с цвят небесен
откритите поля и висини.

И аз сега над тях политам,
и не виждам грозотата на света.
Пак се боря, за да те обичам,
намерила във тебе любовта.

И дълго сред вълните тичам,
понесена от ангелски крила,
и знам, че вечно тебе ще обичам,
напук на хорската мълва.
         16.05.2005г.