Спътнице моя, вече не ми шептиш
досадно за несъвършенството мое,
нито пък кривините чужди парят
и лютят по небцето гладко твое.
Щом не тая в душата си кривда,
как мога да я назова, чуя и видя?
Няма разпознаване дори на сън
без назоваване с дума или стон.
Спътнице вярна моя, заспим ли,
в дома ни познат сме с теб вече.
Толкова светло! Тъй тихо е тук!
Глъхне воят на всеки блян - луд.
Ех, имах си и аз мечта лелеяна,
в дома свой бащин да остарея.
На дедите си да вдишвам дъха,
седнала под цъфналата вишна.
Но… илюзиите не са ми утеха.
Продадохме я бащината къща.
В дома ни нов - на петия етаж -
как само горчи залъкът суров!
Не меря времето с часовници,
а само с ярки и мили спомени.
Манта с бяла яка - без отсъствие
от уроците по прошка и смирение.
Тъгата, тъгата моя бяла, тиха!
Тя е само спомен, не и очакване!
Напевно, монотонно напомняне.
Еднопосочно е всяко летоброене.
Самадхи
© Гюлсер Мазлум All rights reserved.