Чуваш ли?

От прозореца на нечия стая

звучи онази... Нашата песен.

Значи все още не е остаряла

и може да върне огъня вечен.

Знаеш ли?

Приседнах на мръсен бордюр.

Потърсих в забравата изтритата песен.

Помниш ли?

Писахме я с тебе в нощта,

когато ти бе в роклята бяла,

а аз - в костюма извечен,

убедени, че животът е лесен.

Тогава я нарече Нашата песен.

Думите стояха тръпнещи между нас,

дошли от сърцата без предизвестие

и път магистрален градяха пред нас

с табели накъде да поемем.

После?

Дойдоха разочарованията и проблемите.

И забравихме Нашата песен.

Пролетта тихо отстъпи пределите

на настъпилата в душите ни есен.

И никой от нас не забеляза промените,

вече животът не бе тъй лесен.

Превърнали бяхме се в Чакащи времето,

препънати от реалността и бремето.

Сега?

Заслушан в текста на Нашата песен,

мислeх за тези... двамата, които я пееха.

Дали като нас ще забравят за нея,

или ще останат пленени в рефрена ù?