Чуваш ли?
От прозореца на нечия стая
звучи онази... Нашата песен.
Значи все още не е остаряла
и може да върне огъня вечен.
Знаеш ли?
Приседнах на мръсен бордюр.
Потърсих в забравата изтритата песен.
Помниш ли?
Писахме я с тебе в нощта,
когато ти бе в роклята бяла,
а аз - в костюма извечен,
убедени, че животът е лесен.
Тогава я нарече Нашата песен.
Думите стояха тръпнещи между нас,
дошли от сърцата без предизвестие
и път магистрален градяха пред нас
с табели накъде да поемем.
После?
Дойдоха разочарованията и проблемите.
И забравихме Нашата песен.
Пролетта тихо отстъпи пределите
на настъпилата в душите ни есен.
И никой от нас не забеляза промените,
вече животът не бе тъй лесен.
Превърнали бяхме се в Чакащи времето,
препънати от реалността и бремето.
Сега?
Заслушан в текста на Нашата песен,
мислeх за тези... двамата, които я пееха.
Дали като нас ще забравят за нея,
или ще останат пленени в рефрена ù?
© Йордан Малинов Todos los derechos reservados