Знаем, живеят си добре в Швейцария.

Въпроси решавали с референдум

и вероятно затова политиците

не се продавали нощем и денем.

Но не защото у дома с екипи

спяла швейцарската армия.

А просто при тях не е познато:

- Тази сума за теб, а тази дай ми я.

Всезнайковци тук под път и над път,

но думи и лица са все същите.

Без значение чия е властта,

у тях съвест все е задръстена.

С минало странно и бъдеще неизвестно

кандидати за слава лакти разперват,

от екрана, от вестници и трибуните тесни

заливат ни с думи, без да ги мерят.

Всеки оплюва своите конкуренти –

той бил "прав”, останалите са „менти”.

От платените медии валят заклинания

„сливи за смет”, „оправяме каши”,

но защо ли все обратно се случва –

тяхната смет за сливите наши.

Странно - у нас всеки от всичко разбира,

ако до трибуната той се добира,

зарязал перо или друга професия

при софра безплатна да се намести.

Навред виждам все политици,

вперили поглед в народни парици.

„Задължения”, „референдум” са думички забранени.

„Да живейш!”, „Браво!” - са единствено позволени.

Съюзи без принцип, без принцип раздяли,

партии сменят, но да изчезнат - едва ли,

защото били те цвета ни народен,

но цвят, работещ за лична изгода.

Места избират, за да останат в каймака,

от коли не слизат, че ги „чака” кривакът.

Двама гласуват за двайсет, за трийсет

с почтенността на народните глисти.

Без цвят в съгласие натискат бутони

да мине по-бързо за Ванко законът,

някой без дипломи министър да стане,

и срещу фирма, спряла имотни измами,

човек да седне на банкерския стол,

че винаги има кандидати отбор.

От закуски спестеното влагат в имоти.

- Всичко е честно!- съдии ломотят.

А бивш премиер мисли ни за абдали:

- Прехода да забравим, кой крал – крал е.

На президентска покана той не отвърна,

като дете се нацупи и главата извърна:

- С лошо не бива в наш’та страна,

че и за мен знаят. Нали сме рода.

Министри от всички бои без умора

ден и нощ настаняват своите хора.

Хиените жадни отдавна се скриха –

едни в чужбина, други убиха.

Кръстостват пешеходните зони

коли с „клечки” и нашенски мутри.

Дреме полицията, хърка законът,

че днес не работят, а някое „утре”.

Интересно – съдът все е странно невинен,

за жертвите бавен, но за катила – угрижен.

Обратното някак не е на мода,

нищо, че заплатите им плаща народът.

Имахме кмет с име градско.

Обичаше много свойте заменки –

някому раздаде градинки,

а градът получаваше... дренки.

После укри се той в парламента,

че наказват, ако закона преметнеш.

Водени от жаждата за жълтици,

затриха на народен поет име

наши родни бизнес-душици

и превърнаха киното в казино.

Помня, някакъв Първи в дните съдбовни

пред микрофона изрече:

- Ами ако те са виновни?

Не бранеше нашенци китна министърка

по причина проста – не научила нищо.

Накрая той партията своя разби,

щом не вървяла послушно по неговите следи.

Но избори идват и към нея се връща,

че пари си трябват за следваща къща

или за много повече теменужки,

с които семейно били дружки.

Преди него друг си отиде наивен и млад,

не го превърна властта от беден в богат.

Него народът скоро прогони

и спомен остави за опашки с купони,

После угрижено трети зовеше:

„Не купувайте, братя, а си мълчете”,

И давайки пример на нас сам,

купи в центъра дом по-голям.

Между релсите на Славейков

преди години нещо се виреше,

но колите пак преминават

като овце без свойте пастири.

-          На нечий ум - хора се смеят.

- пак не му излязъл късметът.

Министърът с умния поглед

неуморно хвали своите юнаци,

че в стени блъскат те хората смело,

нахлули в дом без отличителни знаци.

Върху ръцете стъпват мъжки, умело,

макар съпротива да няма.

Пред колеги така се перчиш със сила,

щом няма наоколо дами.

-          Не видях нищо. - твърди шефът им.

Нищо не се било случило.

Да не мислят излишно

били са научени.

Един премиер се смее доволно:

- На мен в Европа не ми трябват езици.

Разбирам се аз с македонци свободно,

със сърби, дори с руските политици.

Пазят ни от крадци бездомните кучета,

но казват да чистим разделно боклуците,

А после ги хвърлят заедно в коли

без сметка някой някому да държи.

На чий ли гръб „общинари - ловци”

харчат на воля отпуснатите пари?

Минало странно, при някои за затвор,

но нали момчетата са от наший коптор.

Тъй живеем, сред безчет обещания,

и плащаме топлото в техните вани.