Знаем, живеят си добре в Швейцария.
Въпроси решавали с референдум
и вероятно затова политиците
не се продавали нощем и денем.
Но не защото у дома с екипи
спяла швейцарската армия.
А просто при тях не е познато:
- Тази сума за теб, а тази дай ми я.
Всезнайковци тук под път и над път,
но думи и лица са все същите.
Без значение чия е властта,
у тях съвест все е задръстена.
С минало странно и бъдеще неизвестно
кандидати за слава лакти разперват,
от екрана, от вестници и трибуните тесни
заливат ни с думи, без да ги мерят.
Всеки оплюва своите конкуренти –
той бил "прав”, останалите са „менти”.
От платените медии валят заклинания
„сливи за смет”, „оправяме каши”,
но защо ли все обратно се случва –
тяхната смет за сливите наши.
Странно - у нас всеки от всичко разбира,
ако до трибуната той се добира,
зарязал перо или друга професия
при софра безплатна да се намести.
Навред виждам все политици,
вперили поглед в народни парици.
„Задължения”, „референдум” са думички забранени.
„Да живейш!”, „Браво!” - са единствено позволени.
Съюзи без принцип, без принцип раздяли,
партии сменят, но да изчезнат - едва ли,
защото били те цвета ни народен,
но цвят, работещ за лична изгода.
Места избират, за да останат в каймака,
от коли не слизат, че ги „чака” кривакът.
Двама гласуват за двайсет, за трийсет
с почтенността на народните глисти.
Без цвят в съгласие натискат бутони
да мине по-бързо за Ванко законът,
някой без дипломи министър да стане,
и срещу фирма, спряла имотни измами,
човек да седне на банкерския стол,
че винаги има кандидати отбор.
От закуски спестеното влагат в имоти.
- Всичко е честно!- съдии ломотят.
А бивш премиер мисли ни за абдали:
- Прехода да забравим, кой крал – крал е.
На президентска покана той не отвърна,
като дете се нацупи и главата извърна:
- С лошо не бива в наш’та страна,
че и за мен знаят. Нали сме рода.
Министри от всички бои без умора
ден и нощ настаняват своите хора.
Хиените жадни отдавна се скриха –
едни в чужбина, други убиха.
Кръстостват пешеходните зони
коли с „клечки” и нашенски мутри.
Дреме полицията, хърка законът,
че днес не работят, а някое „утре”.
Интересно – съдът все е странно невинен,
за жертвите бавен, но за катила – угрижен.
Обратното някак не е на мода,
нищо, че заплатите им плаща народът.
Имахме кмет с име градско.
Обичаше много свойте заменки –
някому раздаде градинки,
а градът получаваше... дренки.
После укри се той в парламента,
че наказват, ако закона преметнеш.
Водени от жаждата за жълтици,
затриха на народен поет име
наши родни бизнес-душици
и превърнаха киното в казино.
Помня, някакъв Първи в дните съдбовни
пред микрофона изрече:
- Ами ако те са виновни?
Не бранеше нашенци китна министърка
по причина проста – не научила нищо.
Накрая той партията своя разби,
щом не вървяла послушно по неговите следи.
Но избори идват и към нея се връща,
че пари си трябват за следваща къща
или за много повече теменужки,
с които семейно били дружки.
Преди него друг си отиде наивен и млад,
не го превърна властта от беден в богат.
Него народът скоро прогони
и спомен остави за опашки с купони,
После угрижено трети зовеше:
„Не купувайте, братя, а си мълчете”,
И давайки пример на нас сам,
купи в центъра дом по-голям.
Между релсите на Славейков
преди години нещо се виреше,
но колите пак преминават
като овце без свойте пастири.
- На нечий ум - хора се смеят.
- пак не му излязъл късметът.
Министърът с умния поглед
неуморно хвали своите юнаци,
че в стени блъскат те хората смело,
нахлули в дом без отличителни знаци.
Върху ръцете стъпват мъжки, умело,
макар съпротива да няма.
Пред колеги така се перчиш със сила,
щом няма наоколо дами.
- Не видях нищо. - твърди шефът им.
Нищо не се било случило.
Да не мислят излишно
били са научени.
Един премиер се смее доволно:
- На мен в Европа не ми трябват езици.
Разбирам се аз с македонци свободно,
със сърби, дори с руските политици.
Пазят ни от крадци бездомните кучета,
но казват да чистим разделно боклуците,
А после ги хвърлят заедно в коли
без сметка някой някому да държи.
На чий ли гръб „общинари - ловци”
харчат на воля отпуснатите пари?
Минало странно, при някои за затвор,
но нали момчетата са от наший коптор.
Тъй живеем, сред безчет обещания,
и плащаме топлото в техните вани.
© Вили Тодоров Всички права запазени