Свикнали сме да издигаме стени
между нас и останалия свят,
да ни отбраняват от злини,
животът с които е богат.
Най-често те са без врати,
отвън са непристъпни и високи.
Техни стражи са лилит –
съществата странни и жестоки.
Хората добро не помнят –
тъй е просто и логично,
защото маменето за пари
е похвално и себично.
Все така омразен е дъждът,
живота кърмещ и пречистващ.
Златото не хващало ръжда
и безмислено било да мислиш.
© Вили Тодоров All rights reserved.