По градските самотни тротоари,
валят листа на цъфнали череши.
Студът обви ги в своята коварност
и те умират, толкова безгрешни.
Покрили като с бял килим земята,
а аз без свян с нозете си ги мачкам.
Къде си пролет (ехото на лято),
къде е твойта слънчева прозрачност?
Оставен във прегръдката на ледност,
вървя в килим от паднали надежди.
Ще я дочакам ли – с ефирна нежност,
онази пролет … с цветните одежди? ...