По градските самотни тротоари,
валят листа на цъфнали череши.
Студът обви ги в своята коварност
и те умират, толкова безгрешни.

Покрили като с бял килим земята,
а аз без свян с нозете си ги мачкам.
Къде си пролет (ехото на лято),
къде е твойта слънчева прозрачност?

Оставен във прегръдката на ледност,
вървя в килим от паднали надежди.
Ще я дочакам ли – с ефирна нежност,
онази пролет … с цветните одежди?

В душата заваля първична дързост,
(тя знае точно своята потребност).
Навярно ми е нужна още мъдрост,
за да открия във вихрушки ценност!