Откакто се опомних, че съм жив,
разбрах, че да живееш …е да страдаш.
Дали ще се намерят две следи
с които да достигна до пощада?!
Ала съдбата, търсеща реванш
за гърлото ме хваща и не дишам.
Навярно този свят е с камуфлаж,
не го откривам и сега му пиша.
Прощално не е моето писмо,
макар да искам да е другояче.
Светът ни днес белязан е с клеймо
на болки от които само плачем.
И как да дишам, щом човек кърви,
как да се смея, щом дете умира.
Когато гаснат хиляди мечти
и хиляди нещастия извират?!
Ех, свят – глупашки и порочен свят,
наказваш, унижаваш, умъртвяваш.
Недей ни заблуждава, пъклен Ад!
Дори и Бог да бях, не ти прощавам!
© Данаил Таков All rights reserved.