Неистово изстиват сетивата

в просмукана от тъжност самота.

Животът мой, живот - разплата.

Живот във скръбна пиета.

... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ...

Как може да желаеш нещо, което е толкова порочно? - Желаното несъзнавано.

Как се възпитава усещане за желание? - Възпитана желаност.

Как спокойно да приемаш случващото се?

Къде ти е мястото?

Вътре - си затворен \Несвободен\.

Отвън - си самотен \Неразбран\.

Същността ти не принадлежи на този Свят. Човек е там, където са мислите му.

Заслужава ли си? Заслужават ли хората?

... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... 

Природата човешка е първична.

По-скоро дива - фалш и суета.

Измамна е, тя, струната лирична.

Прекрасен звук - не, скръбна глухота. 

P.S.

Да презираш самотата страхувайки се от възможното никога, е акт на невъзпитано усещане за смисленост.