Неистово изстиват сетивата
в просмукана от тъжност самота.
Животът мой, живот - разплата.
Живот във скръбна пиета.
... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
Как може да желаеш нещо, което е толкова порочно? - Желаното несъзнавано.
Как се възпитава усещане за желание? - Възпитана желаност.
Как спокойно да приемаш случващото се?
Къде ти е мястото?
Вътре - си затворен \Несвободен\.
Отвън - си самотен \Неразбран\.
Същността ти не принадлежи на този Свят. Човек е там, където са мислите му.
Заслужава ли си? Заслужават ли хората?
... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
Природата човешка е първична.
По-скоро дива - фалш и суета.
Измамна е, тя, струната лирична.
Прекрасен звук - не, скръбна глухота.
P.S.
Да презираш самотата страхувайки се от възможното никога, е акт на невъзпитано усещане за смисленост.
© Димитър Георгиев Todos los derechos reservados