Когато посивеят всички дни
и надделеят старчески болежки,
от тях крилата виснат все по-тежки
и полет плах завършва все с: Падни!
Дали в душата устрем ще остане,
по-мъничкък от дребно зрънце мак,
към небесата да ме вдигне пак,
да изцели отворените рани.
Щом побелеят мисли и коси,
и всеки ден на другия прилича,
дали склероза ще размаха бича?
Да бъдеш жив, а всъщност да не си.
С протрити да си лакти и колене
не различаващ вече ден и нощ,
в един живот, от смърти две по- лош,
дали за теб Луната ще простене?
Не знам отде се взема мисъл зла
и може би пак зимата е крива,
че тази тленност много ѝ отива,
и лед покрил е порив и крила.
Но зная, пролетта не е далече
и вятър южен, като полъх тих
и старостта ми ще превърне в стих,
защото съм човек, а не човече.
© Надежда Ангелова All rights reserved.