Простата истина боде ми сърцето,
драска свенливо със нокти на котка.
В очите я гледам. Изплезено-мокра,
се мъчи да стигне до мене. Защо ли?
Простата истина ме мисли за глуха.
Обаче не вика, не крещи до полуда.
Така че да чуя оттатък от залеза
и в изгревно слънце да я превърна.
За сляпа ме мисли проклетата истина,
но вместо да драпа с орлови нокти,
с бяло перце от гълъб очите ми гали
и праща ми сънища наместо бури. ...