За тебе, спомен, си поплаках.
Затръшнах порти с болка.
Пред теб се изповядах.
Не ме напусна и в окови пак ме сложи,
да нямам аз без тебе никакви въпроси.
Отритнат бе, ненужен и далечен!
Но ето, днес с очи и устни ме докосваш.
И с ласка някъде далеч ме водиш,
при светлина и птици сладкопойни
за мен да просиш.
Красив си, спомен! Ненаситен !
Във време на добри обноски ме въвличаш ...