Мечтаех си навремето, че двама
под мойта обич ще се приютиме...
Оказа се най-тихата измама.
Оказа се лъжа! Непоносима.
За даване, че имах - имах много:
надежда, сън и смях, съдба и име...
Остана ми единствено тревога -
към мъката развих непоносимост.
И всеки път, когато по неволя
повтарям си, че пак съм ти любима,
усещам, че душата ми се моли
да стане чудо пак. Непоносимо!