Понякога сърцето ми те вдишва
със огнените прорези на времето
и дъхав дим на избледняване
се сгушва в мините на златни шепоти.
Изгубя ли те, тоя дим те връща
и боса през жарта, нелъгана -
за тебе своите безкръвни клетви,
макар и вече избледняващи, отгръщам.
Понякога съшивам заедно крилете ни
- в измачкано и вехто наметало –
и от влакната му, със сажди стенещи
превеждам твоя глас на тишината.
Изгубя ли те – губя и крилете,
а самотата жали моите сълзи,
за да те вдишвам – огън трябва,
за да съм с тебе, трябват ми криле.
© Ваня Георгиева All rights reserved.