Понякога сърцето ми те вдишва

със огнените прорези на времето

и дъхав дим на избледняване

се сгушва в мините на златни шепоти.

Изгубя ли те, тоя дим те връща

и боса през жарта, нелъгана -

за тебе своите безкръвни клетви,

макар и вече избледняващи, отгръщам.

Понякога съшивам заедно крилете ни

- в измачкано и вехто наметало –

и от влакната му, със сажди стенещи

превеждам твоя глас на тишината.

Изгубя ли те – губя и крилете,

а самотата жали моите сълзи,

за да те вдишвам – огън трябва,

за да съм с тебе, трябват ми криле.