Не зная как, но ето - долетя

с невидими крила и тази Зима,

с пороя на окапали листа

и с лекотата на мъгла неизразима.

А разликата между тогава и сега

е тази, че сега е по-унило

да гледаме с потулена тъга

това, което е било и си отива

полекичка. И в тази белота

на зимата безпаметно значима

вървим върху затрупани листа

по пътища напълно изличими.

Усещаме ли, докато вървим:

отгоре мекичко е, а хрупти отдолу,

че си отива живот - неуловим

до първите кокичета наболи?