Дрезгав глас в нищетата,
тихи стонове в далечината,
нещо ненормално, аморално...
страх таи се в душата...
Страхът от различното и нелогичното...
Пръстите докосват нищетата,
тя е толкова материална и студена...
Лабиринтът смачква ни полека,
за забава ли не знае и той - човекът.
И след това сълзи върху нагорещената стомана,
после блясък, едвам доловим в далечината
и после нищо...
Да, наистина, човече - нищо!
И въпреки това, не спирам да вървя...
Ах, любов, колко си коварна!
© Илия All rights reserved.