Дрезгав глас в нищетата,
тихи стонове в далечината,
нещо ненормално, аморално...
страх таи се в душата...

Страхът от различното и нелогичното...

Пръстите докосват нищетата,
тя е толкова материална и студена...

Лабиринтът смачква ни полека,
за забава ли не знае и той - човекът.

И след това сълзи върху нагорещената стомана,
после блясък, едвам доловим в далечината
и после нищо...
Да, наистина, човече - нищо!

И въпреки това, не спирам да вървя...

Ах, любов, колко си коварна!