Часовете на деня бързо и неусетно отлетяха.
Хубавите мигове от времето ни пак безмилостно крадяха.
Ето вече нощ е, а аз все още седя на балкона и с надежда гледам навън.
Сякаш чакам да ме повикаш и без думи да ме призовеш в своя сън.
Но уви, светът цял тъне в тишина.
Като слабо ехо отдалеч до мен достига само на щурците песента.
В нейния ритъм пеперудите танцуват, привлечени от някоя далечна светлинка,
като изгубени те се лутат, сякаш търсят отчаяно пътя към дома…
Два воала тъмно сини някой през това време отмества с невидима ръка
и зад тях на небето се показва блестящата кралица на нощта.
Озарени от сребърната ù светлина,
пред нея се покланят всички земни същества.
От малките, невинни буболечки
до най-страховитите демони на нощта.
Дори непоклатимите дървета превиват с респект клон или два.
Вятърът минава покрай тях и нещо безгласно им шепти.
А листата зашумоляват още по-силно, смеят се на остроумните му шеги.
Две птички край мен прелитат, унесени в някаква игра.
Гонят се, настигат се, пътищата си преплитат,
сякаш танцуват странен танц на любовта.
Поглеждам нагоре и потъвам в море от тъмнина.
Зад някой облак явно отново се е скрила вярната ни спътница Луна.
Само звездите в мрака греят ярко,
като лампички на коледна елха
и сякаш се приближават малко по малко.
Подканят ме да разперя ръце и към тях да полетя.
Вятърът леко се усилва, гали бузите ми
и ми казва, че е време да се прибера.
Може би вече е дошъл моментът в сънищата ти
аз да долетя.
Влизам вътре изумена, как в царството на сенките
съществува толкова ярка светлина.
Лягам си тази нощ възхитена от това как в този късен час
толкова жив и пъстър е света.
© Яна Монева All rights reserved.