Нощ в планината...

( из "Вечер в Страната на спомените...")

Нощта с воал наметна планината --

дърветата безлунен мрак покри,

замръкнали се блъскахме в гората

изгубили и вярата дори...

И нямаше пътека да подхванем,

а нямаше и от звездите знак,

но някакъв инстикт в нощта спонтанен

ни водеше, съвсем незнайно как...

И всеки храст от вятъра и мрака

превръщаше се в кръвожаден звяр,

озъбен той ни гонеше нататък

на сянката си с будния кошмар...

Навременѝ смутена нощна птица

надаваше в нощта прегракнал глас –

далѝ бе бухал, или улулѝца,

но с нашата тревожност в резонанс...

Очаквахме Луната да изгрее

и с призрачната своя светлина,

посоката да ни посочи де е

с космическа, безгрешна вещинá...

... А дотогава всяка крачка беше

отмерване на миг в Безкрайността,

но Времето във Вечността си щеше

в Душите ни да съхрани страстта

и всяко обяснение ненужно

да бъде щом ръцете си държим,

и с гравитацията във съдружно

привличане напред да продължим...

Една звезда проряза небосвода,

но мрака във гората ли я спря,

че бе и Вечността пребродила,

а в опита да свети – изгоря...

Но знаем, че оттатък хоризонта

Луната чака своя ренесанс,

а тя, в нощта космически самотна,

от гравитацията има своя шанс...

... Възможно е илюзия да беше,

но Времето (Безкрайното!) се спря

пред чудото, което предстоеше –

и с чар Луната в този миг изгря...

Показа тя и вярната посока,

и скритата от мрака красота:

пътеката ни стана по--широка...

А даже с чар оказа се нощта!...

Един разкошен вятър ни подхвана

и ни поведе вихрено напред,

а в пътя на магичната промяна

вълшебствата изкачаха отвред...

Дърветага навеждаха се сънни

и пóмежду им виеше се път,

разбягаха се всички сенки тъмни

до хоризонта, и дори отвъд...

Внезапно: от Голямата промяна

замаяни се спряхме изведнаж –

обляна в светлина пред нас поляна

бе в рехава мъгла като мираж...

И зá да ѐ вълшебството там пълно,

кокетна хижа с приказна „снага”

подмами ни и спряхме там безмълвно --

объркани от всичко досега...

Но никой не живееше във нея,

или във тази лятна нощ поне,

а иначе възможно бе и Фея,

или магьосник дебнещ на гюмѐ...

От сенките на тъмните дървета

надничаха и спомени в нощта:

едни любими, другите – в несрета,

едните в текста, други – под черта...

Поляната огряна от Луната

повика властно малко да се спрем

и там на диви билки аромата

ни упои преди да разберем...

Умора ли свали ни във тревата,

или внезапно грабнала ни страст --

защото не приемахме нещата

с обреченост в живот на исихаст...

Над нас увиснал бе небесен купол

със прелестни, премигващи звезди,

които бе през Вечността натрупал,

и за които гравитацията бди...

... А нощния живот във планината

е най – активен в този късен час:

едни животни дирят си храната,

а други – размножителната страст...

И много тайни помни планината,

тук Времето оставяло следи

и никнели несяти семената

на Вечността във звездните бразди...

Дори когато сбъркал си следата

и в Друго измерение вървиш,

от звездият безброй над теб -- Едната

ще ти покаже, как да продължиш...

А стигнеш ли там, дето и последните

ти стъпки спират във реалността,

отново ще повярваш, че легендите

повтарят се вълшебно през нощта...

... И Вятърът е вечен в планината,

и с пóвей тих в усоите живей,

понякога обаче тишината

подгонва той и клоните люлей...

... За миг просветва мълния далечна

и осветява образ мил и скъп,

и Любовта ни вярвах да е вечна --

в нощта, в тревата, легнали по гръб...

* * * *

Онази нощ в гората бе реална,

но тъй като Земята се върти --

от Времето наричано „отдавна”

останаха размазани черти...

11.02.2018.