Нощ в планината...
( из "Вечер в Страната на спомените...")
Нощта с воал наметна планината --
дърветата безлунен мрак покри,
замръкнали се блъскахме в гората
изгубили и вярата дори...
И нямаше пътека да подхванем,
а нямаше и от звездите знак,
но някакъв инстикт в нощта спонтанен
ни водеше, съвсем незнайно как...
И всеки храст от вятъра и мрака
превръщаше се в кръвожаден звяр,
озъбен той ни гонеше нататък
на сянката си с будния кошмар...
Навременѝ смутена нощна птица
надаваше в нощта прегракнал глас –
далѝ бе бухал, или улулѝца,
но с нашата тревожност в резонанс...
Очаквахме Луната да изгрее
и с призрачната своя светлина,
посоката да ни посочи де е
с космическа, безгрешна вещинá...
... А дотогава всяка крачка беше
отмерване на миг в Безкрайността,
но Времето във Вечността си щеше
в Душите ни да съхрани страстта
и всяко обяснение ненужно
да бъде щом ръцете си държим,
и с гравитацията във съдружно
привличане напред да продължим...
Една звезда проряза небосвода,
но мрака във гората ли я спря,
че бе и Вечността пребродила,
а в опита да свети – изгоря...
Но знаем, че оттатък хоризонта
Луната чака своя ренесанс,
а тя, в нощта космически самотна,
от гравитацията има своя шанс...
... Възможно е илюзия да беше,
но Времето (Безкрайното!) се спря
пред чудото, което предстоеше –
и с чар Луната в този миг изгря...
Показа тя и вярната посока,
и скритата от мрака красота:
пътеката ни стана по--широка...
А даже с чар оказа се нощта!...
Един разкошен вятър ни подхвана
и ни поведе вихрено напред,
а в пътя на магичната промяна
вълшебствата изкачаха отвред...
Дърветага навеждаха се сънни
и пóмежду им виеше се път,
разбягаха се всички сенки тъмни
до хоризонта, и дори отвъд...
Внезапно: от Голямата промяна
замаяни се спряхме изведнаж –
обляна в светлина пред нас поляна
бе в рехава мъгла като мираж...
И зá да ѐ вълшебството там пълно,
кокетна хижа с приказна „снага”
подмами ни и спряхме там безмълвно --
объркани от всичко досега...
Но никой не живееше във нея,
или във тази лятна нощ поне,
а иначе възможно бе и Фея,
или магьосник дебнещ на гюмѐ...
От сенките на тъмните дървета
надничаха и спомени в нощта:
едни любими, другите – в несрета,
едните в текста, други – под черта...
Поляната огряна от Луната
повика властно малко да се спрем
и там на диви билки аромата
ни упои преди да разберем...
Умора ли свали ни във тревата,
или внезапно грабнала ни страст --
защото не приемахме нещата
с обреченост в живот на исихаст...
Над нас увиснал бе небесен купол
със прелестни, премигващи звезди,
които бе през Вечността натрупал,
и за които гравитацията бди...
... А нощния живот във планината
е най – активен в този късен час:
едни животни дирят си храната,
а други – размножителната страст...
И много тайни помни планината,
тук Времето оставяло следи
и никнели несяти семената
на Вечността във звездните бразди...
Дори когато сбъркал си следата
и в Друго измерение вървиш,
от звездият безброй над теб -- Едната
ще ти покаже, как да продължиш...
А стигнеш ли там, дето и последните
ти стъпки спират във реалността,
отново ще повярваш, че легендите
повтарят се вълшебно през нощта...
... И Вятърът е вечен в планината,
и с пóвей тих в усоите живей,
понякога обаче тишината
подгонва той и клоните люлей...
... За миг просветва мълния далечна
и осветява образ мил и скъп,
и Любовта ни вярвах да е вечна --
в нощта, в тревата, легнали по гръб...
* * * *
Онази нощ в гората бе реална,
но тъй като Земята се върти --
от Времето наричано „отдавна”
останаха размазани черти...
11.02.2018.
© Коста Качев Всички права запазени