Вечер градът бучи...

Със гърлен грохот

от всички страни -

коли, светлини...

разминават се в всевъзможна полуда.

Във къщи високи затворници крещят по принуда.

През шума светлинен и звуков път си пробива,

до мозъка ми, малка мечтица сънлива -

да стане тихо, поне за миг,

да чуя тишината, да я спра със вик.

Да стане тихо, да си помълча,

мисли си крещящи да поспра.

Да стане тъмно, да падне мрак

и, в истинското черно, звезди красиви да загледам пак.

Да стане тъмно и във тъмнината

да разгледам пак лицето на луната.

Да стане тъмно и да спусна клепки леки,

по принуда - не, а със светлините меки...

Да стане тъмно, тихо и в тъмнина, и тишина

спокоен, със усмивка да заспя в нощта.