Назад бях политнала вече,
от ръба на пропаст ужасна,
когато небето се свлече
и светлината бързо угасна.
Като стопено олово
тъмнината потече -
страшна и властна.
В миг светкавица блясна
и ти гръмко изрече:
“Нима своя път ти задрасна,
от себе си нима се отрече,
като жалко, страхливо човече? “
За отговор дори не помислих,
само стиснах твоята длан,
и с чудна спасителна сила
отнесе ме ти далече от там...
Така, вместо в пропаст ужасна,
попаднах във вълшебния храм
на душата ти, толкоз прекрасна,
готова живота си на теб да отдам,
нов смисъл в него открила -
много любов да ти дам!
D. Patton
© Дейзи Патън All rights reserved.