Назад бях политнала  вече,
от ръба на  пропаст  ужасна,
когато небето се свлече
и светлината бързо  угасна.
Като  стопено олово
тъмнината  потече -
страшна и  властна.
В миг светкавица блясна
и ти гръмко изрече:
“Нима своя път ти задрасна,
от себе си  нима се отрече,
като жалко, страхливо човече? “
За отговор дори не помислих,
само  стиснах  твоята  длан,
и с чудна спасителна сила
отнесе ме  ти далече от там...
Така, вместо в пропаст  ужасна,
попаднах  във вълшебния храм
на душата ти, толкоз прекрасна,
готова  живота си на теб да отдам,
нов смисъл в него открила -
много  любов да ти дам!
          D. Patton