Някъде в нощта, сенки тлеят в нищета,
смирени клони се разтварят в самота.
Следвайки лунните лъчи към клоните, бухали,
птиците на нощта, олисани в скърби кацат по върха.
С молитва те мрака постилят кат черга по земята,
буен пламъкът не стихва, а сърдито плъзва по висината,
вятърът мълви, но не стихва, зората с багрите си целува полята.
Някъде в нощта, в съзвучие с бледният морски бряг
духа вятъра студен, лее се дъжд,
обсипва почвата с тъга, пърха булото на светлината.
Птиците политат към неистов спомен, вълшебен,
душите си да изчистят, детски мир да посеят,
света обсебен да избистрят, чедата свои да прегърнат,
с крилете си да ги притиснат, и към бъднините в пролетния разцвет,
мира на гръб да понесат, да спазят тоя завет и далеч в нощта да полетят.
Някъде в нощта, лилиите по реката се поклащат леко в глухата тишина.
Искрици угасват под воала на сенчести слова,
а пръстта шумяща, и пепелта лютива, обагрена от свода небесен
и природата любяща, тъй повяват живота наш към вечността.
Шепне нощта, вятъра по клоните повява,
реколтата расте и изпълва полята, листата шават,
с лек трепет вселената нашарва лозята.
И дъжда дълго да вали, в шепот ритмично мълви,
песен нежно изпълнява, тъй приказно звъни,
излива се по равнините, скалите троши и процъфтява.
В нощта, гдето смърт и живота се пресичат,
а безропотните стволи попиват съня от полята,
тлеят там сенките в мъглата, там гдето нежни са стъблата
и обсипани от дъжда изграждат листата.
Шепне нощта, чернее се планината,
окъпани в роса, храстите шумтят кат есенни листа,
а небето стои покрито с ярка мъниста.
Ятата от птици прелитат над жарки полета,
звездите мълвят стихове, и палят утринната искра,
изгрява ден, зреят градини, а птиците намират нова земя.
© Светослав Иванов All rights reserved.