Пак си спомних за воя на вълците в късните вечери.
От горите се спускаше - сякаш прелели води.
И преглъщащ омайния дъх на филийките печени
плахо гледах към дядо и исках над мене да бди.
А пък той ми се смееше, гаче ли свиреха гайдите
на мегдана в неделя край бели и китни моми.
"Много страх ме е, дединко! Хайде, послушай ме! Хайде де!
Прегърни ме за мъничко! Само за миг ме вземи!"
После спомних си воя на кризите в моите бъдности.
Бяха вълци, по-страшни от тези в далечни лета.
Нямах дядо за ласка пред всичките зимни оскъдици
и филийките с пепел ги валяше в мен печалта. ...