Пораснах, колкото сто прашинки прах.
Когато слънцето тихо покълваше.
В началото имах човешкия страх
да останеш сам със себе си и дълго
говорих, но от това спрях да чувам.
Любовта ли е изгубената земя?
Намеря ли я, ще стане ли чудо?
Надеждата се съгласи и зажумя.
Да – и в грешните стъпки търсих, но Бог
ми е свидетел, че вървях само натам.
В градината на Ева влязох боса.
Като прислужницата на изгубен храм. ...