О, СОЛЕ МИО!
… когато бях шейсет и шестгодишен – и остарях година след това,
и още помня – римите си пишех със стръкчета от лятната трева,
слънца рисувах с жълти тебешири в алеите на ледения парк
и надах се, че Бог не ще отсвири и мен подир поредния инфаркт,
захлебвах някак си – неблаговато! – и в стиховете, дето ви чета,
мечтаех си да бъде вечно лято! – и да съм още нужен на света,
оказа се, че адски съм се лъгал, по-сам дори от вятър в пуста степ,
погледнато от по-особен ъгъл, ненужен съм до днес – и тъй нелеп,
„О, соле мио!“ – пях ви с Павароти, и плаках като малките деца.
Дано след мен във идните животи за вас да грейнат моите слънца!
13 януарий 2024 г. ...