Преплетени пътеки... асфалтово черни,
от призма пречупени в еднакъв калъп,
остри думи лютят в очите неверни,
човещината май вече превила е гръб.
Угасват искриците в нежната длан...
сърцата сковани в жестоката скреж,
убиват в ярост победената свян,
линчуван... стопява се последен копнеж.
Някъде там умира възвишен шепот,
духовното гризе камък в тъмна сянка,
човеците зазидани - всеки в своя крепост
на "недостижимото" си его чертаят рамка.
Предадени... и стрелките сковани мълчат,
търсят своята малка секунда в нощта,
страшни дяволи раздират нашата плът,
обричаме се на самоунищожение и нищета.
Скрит егоизъм дълбае в чиста душа,
сенки на подлост подмолно зоват,
раждайки се, умира на доброто лъча....
Боже, накъде е тръгнал светът...?!
© Мария Манджукова All rights reserved.