Душата ми се скита полугола,
посипана със цвят от мандарина,
загледана далече в хоризонта -
върви и плаче. Никъде не спира.
Зеленото поле, в което спеше -
посърна, заприлича на стърнище.
Загубена, далеч от всички хора,
не пожела за мъката си нищо.
Загърна раменете си самотни -
със шал, надиплен някога със обич,
усмихна се на цъфналата роза,
обу накъсаните си галоши... ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up