Сгушен на залеза в шепата,
Наметнат с тъмносиньо небе,
Надничаш на света зад кьошетата,
От всяка сянка се плашиш като малко дете.
А светът е разперил примамки –
Жилави млади фиданки,
Гъвкави, стройни филизи,
Протягат ръце да те сграбчат –
Дълги ръкави на белите ризи.
И бягайки, все на място стоиш,
Шептейки... що молитви редиш...
С плахи стъпки денят си изтича,
Но порастваш, и чуваш как устата нещо друго изрича...
Затваряш очите и знаеш – след зората те чака:
Нещо ново и чисто, и цяло
Макар и малко, самичко,
Премаляло от тичане,
вдъхващо сто надежди за вричане!
© Надя All rights reserved.