Сгушен на залеза в шепата,

Наметнат с тъмносиньо небе,

Надничаш на света зад кьошетата,

От всяка сянка се плашиш като малко дете.

А светът е разперил примамки –

Жилави млади фиданки,

Гъвкави, стройни филизи,

Протягат ръце да те сграбчат –

Дълги ръкави на белите ризи.

И бягайки, все на място стоиш,

Шептейки... що молитви редиш...

С плахи стъпки денят си изтича,

Но порастваш, и чуваш как устата нещо друго изрича...

Затваряш очите и знаеш – след зората те чака:

Нещо ново и чисто, и цяло

Макар и малко, самичко,

Премаляло от тичане,

вдъхващо сто надежди за вричане!