Стоя и гледам те. И искам да повярвам,

че онзи вечен сблъсък помежду ни

утихнал е и бавно се потапя

във всяка следваща усмивка, в смеха ни.

Стоя и гледам те. Очите ти са мили.

В моите оглеждат се сега по-често.

И няма я в тях онази дивата,

безкрайна и нахакана надменност.

И сливам се с твоето спокойствие,

за да го усетя и да го запомня.

Признавам си, за мен е удоволствие

да те видя в новата ти роля.

Мисля, че си струваше цената,

а именно - безкрайното мълчание.

И виждам как превърнал си в злато

онази суха купчина от слама.

Но в този миг се сещам за онази приказка

за глинения съд и за човека.

И някак странна ми е тази ситуация,

която моето доверие почти упреква.

Въпрос на виждане? Или пък на желание?

Има ли значение? Не ми се мисли.

По-важно е, че в тези пет минути

видях те както винаги съм искала.

Алманах "Нова българска литература"