Стоя и гледам те. И искам да повярвам,
че онзи вечен сблъсък помежду ни
утихнал е и бавно се потапя
във всяка следваща усмивка, в смеха ни.
Стоя и гледам те. Очите ти са мили.
В моите оглеждат се сега по-често.
И няма я в тях онази дивата,
безкрайна и нахакана надменност.
И сливам се с твоето спокойствие,
за да го усетя и да го запомня.
Признавам си, за мен е удоволствие
да те видя в новата ти роля.
Мисля, че си струваше цената,
а именно - безкрайното мълчание.
И виждам как превърнал си в злато
онази суха купчина от слама.
Но в този миг се сещам за онази приказка
за глинения съд и за човека.
И някак странна ми е тази ситуация,
която моето доверие почти упреква.
Въпрос на виждане? Или пък на желание?
Има ли значение? Не ми се мисли.
По-важно е, че в тези пет минути
видях те както винаги съм искала.
Алманах "Нова българска литература"
© Мариела Пидева Все права защищены