Понякога поглеждаш ли небето?!

Скрит в облаците му, оставаш хармонично сам...

Възпято е от хиляди поети,

а сякаш всеки път откриваш още нещо там...

А случва ли ти се да мислиш с простора,

широко, сякаш си потънал в чудеса.

Да си представяш множеството хора

и да си радостен, че си избягал от това?!

Замислял ли си се, загледан в планината...

Потъвал ли си в нейния разкош?!

За миг почувства ли как сливаш се с тишината

и падаш в плен на силната ù мощ?

Кажи ми, скоро гледа ли в тъмнината?

Омаян от уханията на нощта?

Изпълни ли спокойствие душата

и в мир дочака ли блажено сутринта?

Докосвал ли си скоро с усмивка

в съня си нечии коси?

И колко пъти се огледа уязвимо

в морето от любов на две очи?

Попитай ме дали говоря често с мрака,

попитай и дали му казвам, че боли...

В небето недокоснатите ни  мечти ни чакат...

А взираме се в него толкова сами...