Аз искам да напиша днес поема –
сърцето ми да разбереш така:
душата ми –дали е скитница,
която все търси те, за теб мечтай?

Аз искам да ти кажа две слова с нея -
безмълвно, тайно ти се вричам,
макар да зная колко трудно е да се обича…
И как сърцето плаче и нарича
на теб, приятелю, най-свидните слова!
И как по своему обича.
"Но що е обич? - някой ще попита. -
На пролетното утро песента или омара лятна?"
Нима човек се ражда, без да е обичан,
заченат пак от тази обич…
Вечна.
И извървява своя път докрай –
от обич обладан.
И в миг незнаен, в случаен час,
когато тази обич ни ранява,
ний, хората, не знаещи що търсим,
но усещайки,
задъхано се спираме,
пред всеки порив на сърцето,
и може би си мислим, че обичаме…
Понякога, изгубили следата, но търсещи.
Изгубили надежди и мечти в света на суетата…
плахо пристъпвайки,
но като в безпътица,
се чудим с любовен пламък
как да покорим мечта,
и как да я превърнем в обич,
за да ни… боли, да ни напомня, че ни има.
И в този миг, подвластни на сърцето,
обзети от безвремие – стоим притихнали,
объркани стоим в отстъпление
от собствените си мечти,
под гаснещите падащи звезди.
Не ни забравяй, Обич! Никога!

А ние с теб, навярно
дълго още ще се търсим…
И може би до край ще се намираме,
защото тази обич днес ни подлуди,
накара ни да тръпнем в очакване…
Под гаснещите, но изпълнени
с трепета на нашите мечти, звезди.
Под палещата страст на слънчеви лъчи
в лятната омара,
с очи, изпълнени с очакване,
в които вечер ще се оглеждат хиляди звезди…
А ние пак ще се обичаме...
07 юли 2007