Нападат, като зли хиени
сто делника и с нокти черни,
разкъсват – няма теб и мене,
понявга само лъч се мерне.
Просветне в купчинката прах,
позаболи, където парне,
от радостта на всички тях,
лета изгубени навярно.

Където крих се - пак се крия,
в онази кожа, сред бодлите,
в нощтта ми – с черната шамия,
а ти си мъж и не боли те.
Отлитат мислите ми с грак,
разкъсват с клюнове Луната,
а тя се ражда пак и пак –
далечна, зла и непозната.

Дори и слаба и ранима,
издигам камъни, камара
и жива съм, почти ме има,
надежда – сгърчена и стара,
реди ми мъдрости – безчет,
вкопала корени в стиха ми
от мъртва обич – жив поет,
сърцето – жерав – oригами...