/ на сина ми, който носеше по-голямо сърце в пряк и преносен смисъл/
Отдавна ли ме чакаш под дъжда,
загубил пътя в ириса на здрача,
в най-глухата пресечка на града,
където ангелите нощем плачат?
Притихнал си до стон, но чувам как
порой се сипе в клепките ти руйно,
прелива в пазвата на лунен зрак -
сълзи ли са или небесна струя?
Ще мина като щурм. Подай ми длан!
Днес нямам дъждобран да те наметна -
сърце (за кремък) нося (и прахан), ...