Кой дявол ме дръпна към стария скрин,
че да извадя тая прашна, стара кутия,
да си напомня колко си незаменим,
в миналите ни абсурди, трепереща да се завия...
Писмата ти лежат под едногодишен прах,
мастилото обаче още си е толкоз ярко,
а в прегръдката на тъмното усещам страх,
че пак ще ми спре дъхът и няма да е хич за кратко...
Ах, много си ми пращал, чак сега си спомням,
че за всяко нещо се допитваше до мен
и с милите думи никак не си бил скромен,
след всяка запетайка има нежничък рефрен... ...