Кой дявол ме дръпна към стария скрин,
че да извадя тая прашна, стара кутия,
да си напомня колко си незаменим,
в миналите ни абсурди, трепереща да се завия...
Писмата ти лежат под едногодишен прах,
мастилото обаче още си е толкоз ярко,
а в прегръдката на тъмното усещам страх,
че пак ще ми спре дъхът и няма да е хич за кратко...
Ах, много си ми пращал, чак сега си спомням,
че за всяко нещо се допитваше до мен
и с милите думи никак не си бил скромен,
след всяка запетайка има нежничък рефрен...
Ех, глупава съдба, ама и ти си глупав,
не знаеш колко много исках да ти дам
и всичките стени по пътя срутих,
и се оголих цялата без капка срам.
А ти си писал, все си писал
и все за обич, все за топлина...
Коя ли вещица така ме е орисала,
ако не те обичам, да не съм жена...
На нищо не приличам, в килера сгушена,
с някакви хартии в ръка,
май на камината ми посивяла и опушена
ще ù отиват много повече любовните писма...
Страхувам се обаче, че дори стените ù
по теб ще закопнеят ако прочетат това,
че ще се върне като прах в очите ми
от обичта и от лъжите пепелта...
Какво да правя, да ги върна в кутията?
Тя всяка нощ се появява в съня ми,
дори да се опитвам в бъдещето да се крия
веднага скача в утрето на мисълта ми.
Да взема да ги хвърля през прозореца,
да литнат като тебе - неусетно,
обаче се страхувам и от вятъра, и от неволята,
че ще ги наредят пред портата ми утре, спретнато.
Да ти ги пратя, да си спомниш, че съм те вълнувала,
дали ще пламне пак, ако и ти се пренесеш при мене
тая нощ в миналото ни обичане, абсурдно е...
Докато мисля, прах покри отново и кутията и времето...
Ще взема да си легна и да ги прегърна,
може би още поне малко на тебе ухаят
"Колко си глупава", иронично сама си отвърнах,
ех, какво да правя с тая хартиена обич - не зная...
© Авелина Всички права запазени