И лятото ни все е куково,
все нещо малко не достига.
Живот от думи, мисли, звукове,
корица има, няма книга.
И есента седи на прага ни,
измамно слънчева, засмяна.
Увехнали цветя предлага ни...
Да! Не живот, а икебана.
А цял живот летим, към слънцето.
Високо то е и безмълвно.
В мочур от сълзи пада зрънцето,
което тъй и не покълва.
И мразят есента безплодните,
а зимата ги съди. Строго.
Светът убива непригодните.
Остава прах. И думи. Много...
© Надежда Ангелова All rights reserved.