От мен да знаеш братко, от любов най-боли или от липса на такава...
Вярвал ли си някога, че куки могат душата да бодат и да висне като риба
над дървения мост,
бездъхна,
безсилна,
безпомощна.
А до преди мигове, над океана от чувства, властна.

От мен да знаеш братко, душата се лекува бавно и за миг се наранява.
Пази я, както пазиш името и спомените си,
не оставяй жупела на страстите пламтящи да стопят сърцевитана нежна
тъй лесно за миг от време – удоволствие.
Пази я като среброто, закътано в кутийката с бижута,
защото братко, тя е твоят верен спътник през всеки миг от светлианта
през тъмата.

Светът шарено разцъвтява, а ти гледаш ли гледаш в празнотата...
сякаш тези думи резонират с „душата“ ала съзнанието ги отрицава.
Кажи ми: в свят на завещани, в объркване, роли ли живеем.
Где сърцето линее а а умът плаче?

А душата... Тя дали е там или пък не?
- Има ли значение.

Та така да знаеш братко ти от мен,
пази онуй що е вечно и не го подарявай с лекота,
защото инак отговор в самотата ще намериш
и очите ти, за светлината надеждна, ще слепеят...