Не трябва гара, ни уречен час,
ни в две посоки влакове да тръгват.
Раздялата кълни в самите нас -
посятото от коренче измъква.
Отдавна утаена е кръвта
и погледите все се разминават.
Залостих и последната врата -
зад нея вече ранен сняг навява.
Дори да ни споходи слънчев лъч,
пронизал всеки градоносен облак,
не можеш пак да бъдеш онзи мъж,
отпил от мене първа глътка обич. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up