Не трябва гара, ни уречен час,
ни в две посоки влакове да тръгват.
Раздялата кълни в самите нас -
посятото от коренче измъква.
Отдавна утаена е кръвта
и погледите все се разминават.
Залостих и последната врата -
зад нея вече ранен сняг навява.
Дори да ни споходи слънчев лъч,
пронизал всеки градоносен облак,
не можеш пак да бъдеш онзи мъж,
отпил от мене първа глътка обич. ...