Откога ли чакаш зъзнеща в снега,
откога душата плаче тихо в мрака?
Само вятър леден, в свойта пелена
те обвива – пак разбунил тишината.
И защото мен ме нямаше – проклет,
да, такъв да съм, дорде съм на земята.
Не за завист е … душата на поет,
щом е вечно клета и неосъзната!
Ала ти си вън – обръгнала в студа,
аз, нехаещ – все сред световете плувам.
Не, не ме очаквай, моята съдба
е жигосана – и пукнат грош не струва!